четвъртък, 8 февруари 2018 г.

Проф. д-р Мюмюн Тахиров:Ренегатството е ирационално поведение на хора, които заради лична изгода работят против интересите на обществото

Снимка:СБЖ
Ренегат (латински renegatus, от renego – „отхвърлям, отричам се”) означава човек, който е преминал от една религия в друга, а конотативно – личност, която предава убежденията си и в нова ситуация, например, когато силата или обстоятелствата се променят, веднага се насочва към противниковата страна. Според Българския тълковен речник, ренегат е човек, който се е отрекъл от политическите си възгледи и е преминал на страната на противника; отстъпник, изменник.
Ренегатството е отказ от възприятия и споделян светоглед в името на утилитаризма; отказ от възгледите, които представляват основата на разбирането за битието, мястото на човека в него, смисъла и целта на всичко съществуващо и пр.Ренегатите са най-жестоките, най-злите и най-нетърпимите към опонентите си и най-вече към тези, с които са били близки съратници и съидейници.
Понятието ренегат се употребява и като синоним на предател. Предателството е най-големият грях, то е престъпление от нравствено и морално естество. Данте Алигиери в своята „Божествена комедия” поставя предателите в последния девети кръг, на самото дъно на ада, като ги замразява в леденото езеро.
Поетът от Флоренция приема „предателството за нравствено разложение на душата; това е най-тъмната бездна на човешкия духовен Ад. Авторът изобразява трагедията на душата с апокалиптичните внушения на поетичен образ с експресивна сила на художественото съдържание. Въздействието е потресаващо: граф Уголино, разяждан от вътрешни терзания, гризе главата на епископ Руджиеро; душата се „гърчи”, болка „гризе” съзнанието. Предателството наказва с еднаква сила душите и на двамата Дантеви герои – реални исторически личност, подложени на нечовешки страдания и грехът им не може да се изкупи с нищо. И двамата са предатели – посегнали са на човешкото в себе си; унищожили са своята хуманна същност и милост за техните души няма. Това е нравственото възмездие на обремененото съзнание; най-тежкото наказание за човека; присъда, произнесена от самия него.
В най-тъмната и дълбока бездна на Ада е поставен Луцифер – разбунтувалият се ангел срещу Бога, за което е наказан жестоко. Той символизира човешкото предателство и затова образът му е хиперболизиран – има три глави, три усти; предал е трите Божествени начала – Отец, Син и Дух. Подобно на предателите Руджиери и Уголино, и Луцифер гризе главите на трима велики изменници и предатели: Юда, Брут и Касий. Универсалната идея за спасението на човешкото у човека защитава Данте чрез тройното наказание над душите на престъпилите закона за нравствеността и библейската мяра за грях и святост на помисли и дела.1
Ренегатството е ирационално поведение на хора, които заради лична изгода и облагодетелстване работят против интересите на обществото, въпреки желанието им постоянно да демонстрират обществена загриженост и тревога за актуалното състояние на страната и държавата. Това тяхно поведение е израз на ограничените им възможности за социална и политическа реализация чрез активно участие в живота на държавата, правителството, парламента, обществото. Получили от своите бивши съмишленици жалка и презрителна оценка, ренегатите се опитват по всякакъв начин да омаловажават предателството или напълно да оправдаят делото си, което често завършва с неуспех. Поради това, те изразходват повече енергия за търсене на компромати, дискредитиращи в морално и професионално отношение доскорошни колеги, приятели, съидейници и съпартийци. Това са хора, отрекли се от предишните си възгледи, които хвърлят в краката на сегашните господари на деня. В тяхното поведение се наблюдава голяма доза маргиналност и демагогия. Съвсем справедливо бихме могли да подчертаем, че те нямат съвест и не изпитват никакъв срам; живеят в съответствие със законите на собствения интерес и предателството. Опитвайки се обаче да се разграничат от предателството, ренегатите цинично и лицемерно казват, че животът се е променил и затова е необходимо да се адаптират към новите условия. Според тях, принципите не са вечни.
Ренегатът непрекъснато оправдава ренегатството си не само в очите на другите, но и в собствените си очи. Най-удобното за него е да докаже, че не е предал нищо и никого, а просто е постъпил в съответствие със съзнанието и съвестта си и напуснал нещо „недостойно“ за него. Следователно, онова, което е предал ренегатът, трябва просто да се потъпче, да се поругае, да се полива без задръжки спомия или дори да се унищожи. Но пред очите ни е ясно как тези хора губят както здравия разум, така и основното човешко достойнство.
В съвременното общество се появиха хора със силно изострена амбиция за ръководна роля в области, за които не притежават нито професионална, нито морална, нито политическа легитимност. У тях е съвсем очевидна липсата на необходимата подготовка за управление. Жалкото е, че много от тези хора се радват на определена обществена подкрепа. Но трябва да подчертаем, че това не е само тяхна лична трагедия. От това явление у нас вече повече от четвърт век страдат хората, институциите, основните вероизповедания, както и редици политически образувания и обществени организации…
Това също подлежи на обяснение. Според Сава Джонев, понякога членовете на една група могат да изпаднат в заблуждение. Те виждат потенциален лидер в лицето на т.нар. акцентирана личност.2 Акцентуираните личности са дейни, общителни, предприемчиви, инициативни, трудолюбиви; самоизтъкват се и непрекъснато говорят за своите успехи. Но въпреки че притежават определени лидерски качества, те не стават лидери, понеже са повърхностни, непостоянни, лесно променят решенията си и пр.3
В по-широк смисъл, понятието ренегат се употребява „като синоним и на непочтен, грешен, неблагочестив. А също и лицемер, двуличник, лъжец, подлец, велзевул.“4
В по-ново време в обращение навлезе и думата девиат, в смисъл на отклонил се от своята първична същност и придобил друга идентичност. Като разновидност на лицемерието и двуличието, в старинни писмени източници се среща и понятието фарисей от името на древноюдейската религиозно-политическа секта на фарисеите, която първоначално има демократичен и относително прогресивен характер, а по-късно се изражда в краен фанатизъм. В съвременното общество за фарисеи се смятат онези личности, които изпълняват моралните норми и изисквания не по лични убеждения, а за показност с цел печелене на доверие и привилегии от силните на деня, в чиито ръце е съсредоточена политическата, икономическата и духовно-идеологическата власт. Под булото на благочестието прикриват безнравствеността, кариеризма, угодничеството и пр.
Смятам за необходимо да подчертая, че днес много от ренегатите се самоназовават дисиденти. Това са хора с болезнена амбициозност за узурпиране на чужди заслуги в борбата с политиката и идеологията на управляващата политическа сила. Те цинично се представят за репресирани, пострадали и измъчени. Приписват на себе си никому неизвестни заслуги срещу личната диктатура на този или онзи ръководител. А преди това са се радвали на специални грижи, привилегии и участие във властта под формата на външно благочестие, а и представяйки се за убедени в правомерността на съответната политическа система.
Днес често срещано явление е преминаване от една партия в друга, от открито проповядване на една или друга идеология към апология на идеология с противоположна насоченост. За българските условия през т. нар. преход от тоталитаризъм към демокрация ренегатството се превръща в сигурен залог за политически и икономически просперитет. У нас преди 1989 г. имаше хора, които тихо и кротко си живееха „под крилото на партията“ по законите на „двойното счетоводство“. Имаха две линии на поведение – една, чрез която си „отбиваха дълга“ пред обществеността, и друга, която изразяваше тяхната същност. След промените те направиха всичко възможно да се превърнат в „активни борци“ от нов тип. Започнаха да окалят и клеветят хората, с които преди са работили, за да създадат впечатление, че едва ли не са били жертва на предишната система. Някои днешни политици се оказаха много добри ученици на тоталитаризма и си присвоиха правото само те да говорят за демокрация. Забравиха или никога не са знаели, че демокрацията е вътрешна същност на човека.
Анализирайки явлението ренегатство, Елизабет Дафинова пише: „Българският политик е пословичен с това, че влиза в политиката не за да защитава интересите на обществото и да се грижи за благоденствието на нацията и държавата, а най-вече за да оправи собственото си материално положение. Домораслите партийни деятели отдавна са доказали, че идеите им са последната грижа. А кариерата и парите – първа. Дали ще „изповядва“ лява или дясна идеология няма никакво значение – важното е да му върши работа в момента. Не че тези, които влизат в политиката, нямат свои разбирания за развитието на икономиката, на здравеопазването или на образованието. Но те остават на заден план, когато са застрашени интересите им или съществува риск да изпаднат от трапезата. Ако пък се почувстват недооценени от съпартийците си, са готови да притичат в нечий друг лагер. Не са един и двама онези, които с лекота се отказват от убеждения и каузи, но не защото са ги преосмислили.“5
Историческият опит от древността до наши дни недвусмислено убеждава, че демокрацията не е само начин на упражняване на политическата власт. Вярно е, че типовете демокрация се определят от класовата същност на политическата система на всяко конкретно общество. Но същевременно съвсем безспорно е, че демокрацията разкрива своите универсални измерения само в качеството си на морален императив в политическия живот на обществото, превръщан в определен тип цивилизация.
От друга страна, дори и в най-деспотичните държави могат да се намерят „аргументи“, за да се потвърди, че демокрацията е форма на държавно управление, при която народът е суверен и всички права произтичат от неговата пряка или изразена чрез избрани представители воля. Това е формално, и във висша степен е манипулативно дефиниране на демокрацията и е само на книга. Достатъчно е само да си представим какви и кои хора не само у нас, а в редица други страни монополизират правото да се самоидентифицират като демократи. В това, впрочем, се крие и главната опасност за самата демокрация.
В статията си „2018: Начало на Преломна епоха или две (три) стратегически визии за бъдещето на света“, Петко Ганчев отбелязва: „По силата на много причини от обективен и субективен характер, от наложената традиция след Освобождението ни на негативна селекция на политическите ни елити, където се издигат и ръководят обществото не най-подготвените, знаещи и морални личности, а напротив, в повечето случаи незнаещи и без скрупули личности, добри демагози и с васални комплекси, като правило опиращи се и служещи на чужди сили, България все закъснява със своите политически пробуждания и действия. Така вероятно и сега, което се вижда от метаните и панегириците, които пее нашата политическа върхушка на настоящите „авторитети”, без да виждат по-далече онова, което задава тон на промените и ще променя света. Въпросът е, ще се заяви ли още през настъпилата 2018 година на държавния ни хоризонт политическа сила, която действително да възроди България, а не да я влачи в опашката на европейските народи.“6
Своеобразен оптимистичен отговор на този въпрос дава Магдалена Гарванова: „В перспективата на концепциите за лидерството, може да се подчертае, че при младите хора, поддръжници на новите либерално-демократични ценности в България след падането на комунистическия режим, лидерските модели за промяна на статуквото все още са в процес на изграждане. Това обяснява донякъде дефицита на ефективни лидерски стратегии, както и на силна социална група, която да ги реализира като политически, икономически и културен капитал. Необходимо е обаче да се отбележи, че студентите са бъдещите професионалисти, топ мениджъри, предприемачи, висши държавни служители и политически лидери, т.е. потенциалният управленски елит на страната. Те са носители на нов трудов етос и са призвани да осъществят промяната на трудовите ценности, свързана с индивидуализъм и качество на живота.“7 С други думи, нейната теза е, че новите генерации и по-специално бъдещите професионалисти и специалисти в лицето на студентите ще бъдат новите елити и лидери, носители на промяната на консервативните ценности и нагласи в България.
Светът, в който живеем е сложен, многопластов, взаимозависим, нееднозначен и изпълнен с противоречия; нещата не са прости; те не могат да се обяснят еднозначно. Смятам за необходимо да разширя настоящото изложение с представяне на прояви, които допълват същността на ренегатството.
Вулгаризацията е тежко заболяване на духа, което обхваща същността на човека и се превръща в опасност за обществото. Най-общите характеристики на това явление са: духовен вакуум, недостиг на ценности, маргиналност, духовна инфантилност, обърната ценностна скала, липса на чувство за святост, цинизъм, лумпенизация.
В условията на преход, на политическата сцена се появяват хора с ниска политическа култура и без трайно чувство за качествена определеност на своите амбиции; хора, ръководени главно от импулсивни реакции или непосредствени егоистични интереси и цели. Тези натури изпитват истинско удовлетворение да отмъщават за своето нищожество, което е причина за ниска степен на реализация на техните прекомерни амбиции. Затова заливат политическото пространство с еуфория, неудържимо желание за мъст и постигане на бърз и светкавичен успех.
Конформизмът е нагласа към групово поведение, некритично отношение към мнението на авторитета, било той ръководител, било – партия, организация. На тази основа конформизмът способства груповите шаблони и позицията на „авторитета“ да бъдат усвоени „на доверие“ от отделната личност. Разбира се, такава нагласа е необходима за реализирането на съвместни проекти и повече или по-малко е присъща на всяка личност. Понякога обаче конформизмът се промъква в душите на отделните служители в колективите или на различни членове на партии или организации, посредством и под формата на угодно тълкувани понятия за единство и сплотеност на организацията/партията/дружеството. Необходимо е да се отбележи, че конформизмът е удобно прикритие за хора, които по своето възпитание и нагласа са чужди на творчеството, критичното мислене и чувството на риск. Поради това те с лекота се отказват от своя и се присъединяват към друг лидер/партия/организация.
Политическият волунтаризъм е засилване у определени среди на чувството за всепозволеност и безнаказаност, политическа демагогия и безотговорност. Властта се възприема не като начин да се служи на обществото, а като възможност за незаконно забогатяване, лично облагодетелстване, като „основание” за достъп до постоянно разширяващи се привилегии; за нарушаване на законите, което осигурява простор на политическата корупция и продажност. Пренебрегването на националните интереси и идеали пред съблазните на изкушенията на лесната власт и беззаконието, се превръща в начин на живот за тях. При тези условия доминират политици, чужди както на чувството за морал и отговорност, така и на националните интереси и възпитание. В техните очи хората са „парцелирани” на електорати, които могат да бъдат манипулирани с фалшиви обещания, с волунтаристични и екстремистки начинания, импулсивност и агресивност в действията си. Това е характеристика на политици, които не са способни на задълбочена и продължителна интелектуална дейност и които силно страдат от политическия фанатизъм. При тях доминираща роля играе грижата за съмнителни сделки с чужди фирми и бизнесмени; те губят своята гражданска и морална стойност, отговорността за дейност в името на националните идеали, за тържество на национален консенсус. Подкупността на държавните служители ражда в огромни размери масовата деморализация и по тази причина държавната машина става неспособна да изпълнява своето предназначение и започва да обслужва собствените си рушители.
Всичко това създава отлични условия за появата на множество политически формирования без очертана идеология, фантомни партии с претенции за решаващо участие във власт та, маргинални политически ли дери на различни общности. Поначало, политическата имагинерност доминира над трайните политически структури, изразяващи определени обективни тенденции в развитието на обществото.8
Ренегатството е като корупцията. То за съжаление не може да бъде унищожено, но би могло да бъде сведено поне до поносимост.
Автор на статията:Проф. д-р Мюмюн Тахиров
Източник:Поглед.инфо

0 yorum:

Публикуване на коментар

Всеки може да коментира по статията.